Свещеници

Черквата "Св. Николай" село Долни Раковец е от XV-XVII-ти век.

Черквата „Св. Николай“ село Долни Раковец е от XV-XVII-ти век.

През 1849 година в църквата служат поп Лазар, поп Цветан и поп Иван. По това време поп Цветан Кесков е на 93 години. Живее още 27 години и умира през 1876 година на 120 години.

Преди поп Лазар и поп Иван с поп Цветан е служил поп Анто, починал на 90 години.

Поп Тодор Живачки е много близък на поп Цветан и по същото време служи в с. Върба. Той е учител на даскал Коце Мандзурски.

Свещеник Георги Бонев е бил много влиятелен пред Радомирския каймаканин (управител), но е имало време, когато е забравял, че е „рая“ и си е позволявал да се кара с турците. Последните не му прощават и около 1876 година го отравят. Той е баща на свещ. Михаил (Милен) поп Георгиев.

Новата църква в село Долни Раковец

Новата църква в село Долни Раковец

Свещеник Коце Николов Мандзурски е роден в с. Долни Раковец. Родната му къща се намираше зад сегашната търговска сграда. Тя се състоеше от три стаи, едната беше по-голяма и служеше за всекидневна на семейсатвото, а другите две бяха по-малки. Едната от тези две стаи беше отредена за дядо поп ЮКоце. При събарянето на къщата през 1960 година по стените й още личаха стенописи, изобразяващи ликовете на светите люде. Тук е отсядал заграфинът Димитър от гр. Самоков, който е изографисал и старата църква през 1850 г. За благодарност към гостоприемния свещеник той изографисал и стаята му. Заедно с богослужението дядо Коце учи децата на четмо и писмо. Той продължава мирското (светско) образование, което започнало още около 1830 година като децата изучават четене, смятане, формознание (геометрия). Изучава се родната история – децата научават за царуването на българските царе. От това време са изминали едва около 80 години от написването на Паисиевата „История славянобългарска“ (1726-1766). Освен на послушание, дацата се учат как да обработват земята, да посаждат овошки, да отглеждат пчели.

Традицията за подпомагане на децата в тяхното просвещение продължава и след Освобождението от турско робство. По-късно в книгохранилището на църквата ще открием освен богослужебни книги, списания и вестници като сп. „Духовна култура“, сп. „Овощарство и градинарство“, сп. „Преглед“, сп. „Българска историческа библиотека“, сп. „Българска земя“, в. „Народен страж“ и др. В книгохранилището се намират и старопечатани книги, които третират философски, морални и етични въпроси на времето. Даскал Коце учителствувал и в старото училище, постр. 1840 г.

Новата църква в село Долни Раковец

Новата църква в село Долни Раковец

Свещеник Коце Мандзурски, след като омъжва дъщеря си Катена за механджията Стоянчо Тонков, оставя на тях къщатаа и със семейството си отива да живее в гр. Радомир. Там построява къща, която е отчуждена и съборена едва през 1955 година. По това време свещеникът хвърля расото и изцяло се посвещава на учителското дело. Около 1867 година става първият класен учител в гр. Радомир. Умира през 1888 г. на 78 години.

Свещеник Игнат Николов, който е син на Коце Мандзурски  (записан е не по прякор, а по името на дядото) става градски свещеник в гр. Радомир. В регистрите на св. „Николай“ е записано неговото име срещу проведените църковни обряди от 1882 до 1892 година. Навсякъде се подписва като „Игнатия“. Умира през 1917 година на 76 години. Погребан е пред олтара на цър квата в гр. Радомир, където има и паметник.

От 1882 година в църквата ни неизменно служи свещеник Михаил поп Георгиев. Старите хора го помнят като „поп Милен“. Той служи не само в църквата, но и развива огромна общественополезна дейност. Високата за времето му култура позволява да привлече за народното дело най-предприемчивите, опитни и състоятелни хора в селото. Това са Милен Ангелов – първият кмет на селото, Стоянчо Тонков- механджия, Стоянчо Кральов, наричан още Кральо, Еленко Велев, Аначко Витанов и др.

В един портокол от 13 юли 1897 година от заседание на Църковното настоятелство, четем, че то се е провело в „помещението на училищното здание“. Това ни убеждава, че към актива са включени и учителите. Заедно с училището е закупена воденица. Построен е хамбар в църковния двор. В същия протокол се споменава, че старото настоятелство предало на новото настоятелство 8,002 оки (1 ока = 1.125 или 1.185 кг.) чисто жито. Приведена е перфектна отчетност на приходите и разходите на църквата. Притежаваните над 80 дка земя стопанисват по най-добрия начин. Заведени са входящи и изходящи дневници за кореспонденцията на църквата. От поместените описи на имуществото на църквата, на богослужебните каниги, икони и останалите църковни сосуди се вижда, че тя е имала завидно финансово състояние.

Свещеник Михаил поп Георгиев служи в църквата ни св. Николай до 1910 година включително, след което отива да служи в с. Проваленица и там остава до края на живота си. Умира през 1936 година на 85 години.

Свещеник Димитър п.Михайлов заема мястото, отстъпено му от неговия баща свещеник Михаил п. Георгиев в църквата ни св. Николай през 1911 година. Преди това е изпратен да учи в Църковното училище в гр. Скопие, където успешно завършва двегодишен курс за учебната 1909 и 1910 година.

Особено големи заслуги за продължаване учебното дело на даскал Коце Мандзурски в селото има Георги Стоилов Златков. Един изключителен познавач на детската душа, човек роден по призвание педагог. Той беше бавен в движенията си, дори в мисленето, но беше точен и логичен. Неговата изключителна честност му позволяваше да стига до най-верните изводи. Отличаваше се с голямо трудолюбие – обичаше не само умствения, но и физическия труд. За него беше гордост да впрегне биволите и да обработва земята си. Като учител в селото ни написа летописна книга за цялостния живот в училището с най-голяма коректност и добросъвестност. Книгата списва до пенсионирането си. Успоредно с това задълбочено изучава родовете в селото, като посещава домовете и събира сведения от най-възрастните хора. Събраните материали се съхраняват от неговите близки. Умира през 1976 година на 78 години.

Свещеник Иван Йорданов Митов е роден на 27.IX.1909 година. Завършил е първия випуск на Промишленотехническото училище (сега Техникум по електротехника) в гр. Радомир. От 1936 до 1938 година работи по електрификацията на селото. През 1941  година завършва едногодишен курс в Църковното училище в Радуил, Самоковско, след това в гр. Струмчица, Македония получава и свещенически сан. Там служи до средата на 1944 година, след което е свещеник в с. Гълъбник до 1950 година. От началото на 1951 година до пенсионирането си е на служба в църквата „Св. Николай“.

Свещеник Иван беше човек с висока духовна и светска култура. Висок, с атлетическо телослужение и горда осанка той внушаваше респект и уважение. Общуваше еднакво и с възрастните хора в селото и с младежите. Участието му в спортните игри като волейбол и футбол поддържаха в него не само силната му вяра, но и голяма жизнерадост. Когато ставаше въпрос за работа беше пословично трудолюбив, най-вече обичаше коситбата. Негово дело е оградата на Новата църква и посадените в двора й дървета. В приказките с хората беше духовит, обичаше хумора, но не беше язвителен. В цялата си дейност той стана земен човек. Като заващение звучат думите му: „Голямо престъпление е да убиеш вярата в човека“.

Свещеник Иван Йорданов Митов е последният свещеник, роден в селото и служил в света на църквата. той бе споделил, че „има списък на 22 свещеници, които са служили в нашата църква“. Той говореше в сегашно време, което показва, че или е имал този списък, или го е виждал някъде. Свещеник Димитър п.Михайлов също е споменавал за такъв списък. Свещеник Иван Йорданов Митов умира на 76 години през 1985 г.

Богослужението в Църквата ни се извършваше само на старобългарски език. Гръцкото влияние не е могло да се разпростре, не само по понятни исторически причини, но и поради многото свещеници, родени и израсли в селото.

По една ирония на съдбата селото ни се създава в едно злощастно време-началото на турското робство. Заселниците са страдалци, дошли от други селища. Шествековното му съществуване е един малък период от историята на държавата ни и на човешката цивилизация, но въпреки превратностите и големите изпитания, то устоява във времето. Пословичното трудолюбие на нашите прадеди се предава от поколение на поколение. Хубавата ни и щедра земя се отплаща с богати плодове. Затова нека и занапред да следваме заветите на нашите предци, да се осланяме на труда и вярата си в утрешния ден, за да оцелеем и винаги да бъдем човеци.