Пътна станция Елея

Римски път Сердика - Пауталия

Римски път Сердика – Пауталия

През землището на Долни Раковец минава важният римски път Сердика (София) – Пауталия (Кюстендил) – Стоби (на р. Черна и р. Вардар). Пътна станция Елея (Елеа) е разположена в м. „Тиков гърбеж“, с. Долни Раковец.

Маршрут:

Установява се, че от Сердика пътят минава през Княжево, край Владая, Рударици (бивше Драгича), манастира „Св. Никола“ (наричан Смърча манастир), Кладница, Студена, Голо бърдо, спуска се към Бачовата махала на Стефаново, северозападно и в полите на връх „Острица“ през с. Горни Раковец по стария калдаръм преминава през важната дневната пътна станция Елея (Елеа), която е локализирана до с. Долни Раковец в м. „Тиков гърбеж“. От там пътя продължава по моста на р. Блато, покрай селата Жедна, Житуша и манастира „Св. Никола“ с. Кленовик, край крепостта при билото на Колош, западно на с. Углярци, през възвишението „Градището“, покрай с. Драгомирово, през м. „Бели орници“, спуска се към м. „Стражата“ и след завой се насочва и влиза в гр. Пауталия.


Статия от списание „Археология“ публикувано през април 1968 г.

СЛЕДИ ОТ РИМСКИЯ ПЪТ СЕРДИКА – ПАУТАЛИЯ

СЛЕДИ ОТ РИМСКИЯ ПЪТ СЕРДИКА - ПАУТАЛИЯ СЛЕДИ ОТ РИМСКИЯ ПЪТ СЕРДИКА - ПАУТАЛИЯ СЛЕДИ ОТ РИМСКИЯ ПЪТ СЕРДИКА - ПАУТАЛИЯ СЛЕДИ ОТ РИМСКИЯ ПЪТ СЕРДИКА - ПАУТАЛИЯ СЛЕДИ ОТ РИМСКИЯ ПЪТ СЕРДИКА - ПАУТАЛИЯ СЛЕДИ ОТ РИМСКИЯ ПЪТ СЕРДИКА - ПАУТАЛИЯ


По данни на в-к Сега през Римската империя (I-III в.) първокласните пътища достигали дължина от около 90 000 км. Наложени върху екватора биха го опасали два пъти. Второкласните артерии били много повече.

Класическият първокласен римски път достигал до 6 м широчина и бил изграден от 4 пласта. Най-отдолу се настилал чакъл с пясък, после дребни камъни, а отгоре пак чакъл, но залят обилно с хоросан. Последният пласт бил застилан с масивни каменни, варовикови или базалтови плочи. От двете страни се слагали бордюри. В планинските проходи пътищата били значително по-тесни и се изсичали често в скалите. В равнината се изграждали върху насипи, за да може по-лесно да се оттича дъждовната вода.

На всяка римска миля (1 р.м. = 1482 м) се поставяла каменна крайпътна колона, предимно с цилиндрична форма. На нея се изписвало името на управляващия император, на провинциалния управител, на лицата, издигали колоната (най-често военна част) и разстоянието от най-близкото селище. В граничните райони, на няколко мили видимо разстояние, се изграждали триетажни стражеви кули.

Постовите си давали специални сигнали с дим и огън, особено когато се очаквала неприятелска инвазия или местни размирици. На 15-20 римски мили имало пътни станции. Някои от тях служели само за смяната на впрегатните животни. Други обаче имали статут на села. Там работел персонал от 8-10 служители, чиито началник имал право на 6 дни домашен годишен отпуск. Впрегатният добитък достигал до 40-50 бройки. На служба се водели коняри, ковачи, милиция, роби, данъчни служители. Били изградени таверни за храна и пренощуване, бани за къпане, обори за животните и складове за временно съхранение на стоките. Персоналът разполагал с отделни помещения за всекидневния бит, както и земя за обработване. Край големите пътни станции се събирали и определени мита и налози. Често край такива съоръжения се организирали годишни панаири или постоянни тържища.