История

Добре дошли в село Долни Раковец
Според наличните данни на територията на днешното село Долни Раковец е съществувал поселищен живот още през античността. Останки от селища са разкрити в местностите „Кеваница“ (в южния край на селото, в дясно от пътя за Кондофрей) и „Стубела“, на 3,5 км западно от селото.

В античността местното население на Долни Раковец е било тракийското племе агриани със свой цар Лангар и административен център Диканя. Агрианите са взели дейно участие в похода на Александър Македонски към Индия, като негови съюзниции и най-верни хора.

През Долни Раковец преминава важния римски път Сердика (София) – Пауталия (Кюстендил). Пътна станция Елея се намира до с. Долни Раковец в м. „Тиков гърбеж“, откъдето разстоянието до Сердика е 24 римски мили.

Сегашното село Долни Раковец е създадено през средновековековието, като неизменно съставя най-устойчивата част от етно-географската област Мраката.
Долни Раковец герб с вода, чесън и коне

Първите писмени сведения за селището се намират в един турски документ от 1488 г., където е записано под същото име – Ракувчъ. С това си наименование или с малки изменения, то ще присъства в историческите извори до края на османското робство. Ценна информация за селото ни дават османските данъчни регистри. В обширния тимарски опис за Кюстендилски санджак от 1570/72 г. е записано, че селото Долни Раковец, принадлежащо към нахия Радомир, изплаща данък от 7257 акчета, който е причислен към село Цапарево (вероятно дн. Сапарево), нахия Дупница. Турският чиновник пояснява, че по това време в селото е имало: 64 християнски семейства, 53 неженени, 3 вдовици и 4 бащини (войнушки семейства). Наличието на последните, които са ползвали определени данъчни облекчения и представлявали една заможна прослойка от българското население, предполага натрупване средства, от които несъмнено се е облагодетелствало цялото село. Може би, единственият запазен средновековен паметник в Долни Раковец – църквата „Св. Никола” „(XV-XVII в.), е изградена и поддържана именно от това съсловие.
Селището е вписано и в богатия информационен регистър на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г. с името Ракофча.

През XVIII-XIX в. Раковец, заедно с някои други радомирски села (Чуковец, Диканите и др.), присъства и свързва статута си в културно-политическо отношение със Самоков, но през 60-те години отново е в светско и църковно отношение с Радомир. Сведения за селището от същия период черпим, както от епархиалните списъци, така и от помениците на Рилския манастир. В поменика, започнат от 1793 г. , е записано, че поп Йоан от с. Раковец предвожда група поклонници от паството си към Светата Рилска обител.

Известно е, че долнораковчанските потомствени свещеници поп Игнат Сакеларий и поп Михаил поп Георгиев – Сакелариев, с изградената от тях здрава енорийска организация, са взели дейно участие в борбите за национално-църковна свобода (60-те и 70-те години на XIX в.).

В миналото основен поминък на жителите на Долни Раковец е бил земеделието и скотовъдството. В първите десетилетия след Освобождението в селището е засвидетелстван значим стопански напредък. Само за 25 години (от 1882 до 1906) селото се разраства няколкократно и от 33 домакинства с 525 души, нараства на 176 домакинства с 1204 души. Средният брой на хората в едно семейство до към 1930 г е бил 7 души. До 1926 г то расте с доста по-бавен темп, като домакинствата достигат 209 с 1467 души, което е и максималният брой жители откакто съществува статистическа информация за селището.

Освен селскостопанската дейност, в селото се развиват и редица занаяти, упражнявани от местни занаятчии в продължение на десетки години – шивачи, кожухари, обущари, тенекеджии, въжари, дърводелци, ковачи, кацари, строители, воденичари, търговци и др.

Паметник на загиналите през войните

Паметник на загиналите през войните

При избухването на Балканската война един човек от Долни Раковец е доброволец в Македоно-одринското опълчение.

В края на септември 1918 г, когато напусналите отбраната на южния фронт войници се завръщат към столицата и се разбунтуват, е „прогласена“ т.н. Радомирска република. На страниците на книгата си „Клетвопрестъпниците“ (изд. 2002 г), ген. Коста Николов описва като очевидец събитията по разтурването на тази „република“ и споменава, че последните ѝ „защитници“ са разпръснати по хълмовете около с. Долни Раковец.

През годините на Царство България по-богатите от селото са симпатизирали на тогавашната власт, а бедняците са им завиждали. Това е основната причина, веднага след преврата на 9-ти септември 1944 г. осем души от имотните селяни да бъдат измъкнати от домовете им, зверски избити и хвърлени в един кладенец до с. Върба (днес квартал на Радомир).

До към средата на 50-те години на XX век, хората в Долни Раковец са се задържали и препитавали в селото си, но след колективизирането на земята им, те масово „поемат“ към съседните градове Радомир, Перник, Дупница, София и др.

Трябва да се знае, че едно от най-специфичните достойнства на хората от тук се явява тяхното майсторство при отглеждането и производството на чесън. Смята се, че в Долни Раковец се произвежда най-хубавия чесън (с едри глави) в България, качествата на който го правят високо конкурентен и предпочитан на пазара от всички, които го познават.

В близост до средновековната църквица „Св. Николай Чудотворец” се извисява едноименната нова селска черква (започната през 1927 г. и завършена в 1946 г.), която е изградена поради невъзможността на стария храм да поема нуждите на нарасналото тогава население.

Черквата

Черквата „Св. Николай Чудотворец“ село Долни Раковец е от XV-XVII-ти век.

Тя е умалено копие на катедралния храм „Св. Александър Невски“ в София.

Долни Раковец е известно и с кукерите си, които на 1 януари обикалят селото, за да прогонят злите духове от къщите. Общоселският събор се провежда в последната събота на септември.


През XIV в. Османската империя покоряват окончателно Отечеството ни. Запачва най-мрачната и злокобна петстотингодишна робска нощ, каквато дотогава човешката цивилизация не познава. Жестокостите и безчинствата са неописуеми, разрушава се вековната култура и традиции на един цял народ.

По преданието, разказано от дядо Лазар Искъров (починал през 1955 г. на 99 години) от това време на първите години на робството на нашата земя идват първите заселници. Това са двама братя от с. Вукан, Брезнишко. След като тяхната млада и хубава сестра е била озлочестена от един турчин, не можейки да сдържат гнева си, те го убиват, вземат със себе си каквото могат и заедно със семействата си побягват, накъдето очите им видят.

Земята ни е богата. Тя привлича двамата братя с буйната си трева, с чистата вода в реката, която гъмжи от риба, с необятния простор от тръстика, пълна с дивеч. Пак по преданието на дядо Лазар Искренов, селото тогава е било едва 7-8 колиби, около Тиковото селище.

Баба Захаринка Атанасова е разказала, че когато е дошла в раковец като мома от с. Поцърненци, селото е било 25 колиби. За тогавашния език трябва да приемем, че това са били къщите-паянтови, покрити с тръстика и слама. Преданието за „Злото зиме“, когато снегът пада на Димитровден и се стопява на Гергьовдени принуждава хората да свалят сламата от покривите, за да не умрат животните от глад, допълват и потвърждават представата ни за тези колиби.

Баба Захаринка умира през 1881 година на 125 години. Знае се, че е имала син Витан Атанасов, починал през 1898 година на 80 години. Внуците са Йовчо и Аначко. Иванчо е имал двама синове-тоне и Драгомир. Тоне има синове: Васил, Йордан, Петър, Момчил и Димитър, а на Драгомир: Саве, Кирил и Иван.

Аначко Атанасов има син Александър, а внуците му Славе, Димитър, Сеиргил и Георги.

Двадесет и пет (25) колиби от онова време са били разположени на мястото на сегашните дворове на наследници на Крум и Мирчо Пиругански, Ширкови, Кралчеви, Атанасови, Колеви, Свиленови, Ситнилски и западно от улицата, водеща към площада. сегашният училищен двор е бил с висока каменна ограда. В двора на югоизточния ъгъл се е намирало старото училище. То е било с приземен етаж, зидан от камък и е служел за багаж и дърва за отопление. От южната страна в лявата част по каменни стълби се е стигало до втория етаж. Етажът е бил с две стаи от северната страна, малък коридор и по-голяма южна стая. От западната страна на коридора е имало дървено балконче. Непосредствено до училището и старата църква е бил Общинският хамбар, а до него е простирал широката си сянка грамаден орех. От южната страна на училището е портата на оградата, а асрещу входа на старата църква имало вратник. До старата църква на двадесетина крачки беше камбанарията. Иззидана изцяло от камък в един диаметър около 4 метра и височина около 1 метър, в нея се отиваше също по каменни стълби, обърнати на север. Околовръст на каменната зидария бяха издигнати здрави подпори, върху които също лежаха здрави греди за окачване на камбаните. Край подпорите имаше ниски дървени парапети.

Заедно с неотложните нужди на прадедите ни се оформя неусетно и „пазарската улица“. Тя започва с бакалницата на дядо Соте Мицов. За него се знае, че е бил едър и буен мъж, но за разлика от други, когато си е попийвал, вместо да продава купуван имотн. неговата бакалница е била наемана от петър Свиленов. След тази бакалница на улицата се е нареждала механата на Дели Георги-Геро. Бил е роден около 1700 година. много силен и едър мъж, като пийвал вдигал колесника от колата на раменете си и с него играел хоро. Но колкото бил силен, толкова бил и сиромах. Никой от селото не искал да си даде момата за него. Но един ден му излиза късмета-оженва се за някоя си Мара от Кральовите. Същата е била много грозна, поради което получава зестра кория в с. Углярци. От тази кория построява механата. Не е бил механджия, но я отдавал под наем. Неа 86 г. (откъдето последният се е замогнал. Механата е съборена едва през 1940 година. През един двор в посока към центъра на ъгъла на двете улици е механата на Стоил Владички. Той беше среден на ръст, почти нисък. Обичаше на панталона да носи презрамки и да ходи с късо подстригана коса. Червендалестото му лице и набръчканото му чело ни убеждаваха в колосалната енергия и желязната воля на този мъж. На младини беше спечелил надбягване, заради което беше получил награда овен. Рогата на овена бяха заковани под стрехата и над вратата на механата. те останаха там до събаряне на сградата. Дядо Стоил наливаче чиста ракия, но държеше и на чистите сметки, не обичаше вересиите. зад тездяха постоянно висеше окачена на стената тамбурата му. В късните часове заедно с настроените клиенти, той можеше да подрънка на нея.

Северно от Владичкаота механа през самия п ът в така нареченото „Ситнилско“ беше механата на Данаил Зашев Ситнилски. това е времето1927-1928 година. Около 1930 година помещението се използува за селска община. за кратко време тук през 1935/36 година се наема за сладкарница от младия Асен Ст. Стоев. Около 1940 г. е сладкарница на Данаил Др. попов, а през 1944 година е сладкарска работилница. В близост до „Ситнилското“ е сладкарница „Луна“ на Георги Христов Голвучки. В нея се продават халва, локум, бонбони, пасти, лимонада. До сина е разположил механата и бащата дядо Христо Голвучки. на пътя п ред нея по цял ден кротко се излежаваше едно шарено куче. вътре по дългите темели се разполагаха клиентите, а по масите се наливаше отлежало чер вено вино. Градусът му често разпалваше страстите. разказват се небивали истории и похождения, отправят се закани с пищови барабанлии и „резервни пушчета“. По „деловите“ сключват сделки-продават се и се купуваят ниви и ливади. Често пъти „капаро“ се изпива, а после близките на продавача ако не одобрят продажбата, отиват при купувача, молят го и при успех той връща взетата сума. Пр ез малката врата на механата влизат и излизат големи имоти.

Милан и Едоким завалийски се залавят с характерния за радомирско занаят-бозаджийството. В собствения си двор опитват за кратко време правене и продаване на боза.

В така наречените „Мандзурски“ сгради, разположени срещу колевото селище, е бакалницата на Димитър Христов Вучков. До него за кратко време има сладкарница Борис кесков (Ташов), а след него сладкарница и зарзаватчилница поддържа Владимир Стоилов Ширков.

До самия център на селото са механата и бакалницата на дядо Стоянчо тонков. Той е опитен и делови човек. След като успява в търговията, той прави опит да посвети и двамата си сина Димитър и Георги в това препитаание, но опитът се оказва несполучлив-синовете имат друго влечение. Интересна съдба има дядо Стоянчо.

тонковият род се помни от дядо Тонко. От първата си съпруга имал две дъщери. След смъртта й втората му съпруга довежда със себе си сина си Стоянчо. С трудолюбието и послушанието си момчето спечалва сърцето не само на дядо Тонко, но и това на дядо поп Коце мандзурски, който по това време е и учител към църквата. Съседството им позволява да се опознаят и свещкеникът дава своята дъщеря катена за невеста на стоянчо. майката на Стоянчо, която е от ракеловци, била много честита със своята снаха и син. Баба катена ражда четирима синове: Димитър, Георги, Методи и Давидко.

на Димитър синове са Асен и Стефан. На Асен синове са Йордан, Петър и Стоян, а на Стефан-Йордан.

Георги Стоянчов има двама синове, Павел и Кирил.

Методи Стоянчов има три дъщери – Верка, Дечка и Витка.

На Давидко Стоянчов синове са Иван и Васил. Иван няма деца, а на Васил син е Емил.  Васил и Иван служат като действащи офицери в Българската войскае. Големи са били изискванията към тогавашните офицери-освен владеенето на бойното изкуство, те трябвало да имат стройна фигура и хубаво лице. Възпитавани са в етика и обноски, които е трябвало да им служат не само в казармата, но и в светския живот. на военните балове и приеми, офицерите са посрещани като истински знаменитости. Когато двамата братя посещават селото, мало и голямо излиза да се любува на българските офицери. те са с бляскаво лъснати бутуши, на които подрънкват шпори. На кръста е опасана саблята, която също е в блясък. Ръцете са бели ръкавици. В  тези униформи и с изпълнени от родолюбие души те заставали до бойните знамена и слушали с трепет „Шуми Марица…“ Двамата братя се пенсионират като офицери и доживяват до дълбока старост.

Дядо Димитър (Мите) Стоянчов Тонков беше известен с познанията си в смятането и геометрията. Викаха го да мери имотите и можеше да изчисли най-сложната форма на имота. А когато се извършваха продажби той редактираше и написваше договора. Разбира се, всичко това се извършва в механата, затова е придружено и с почерпка. Дядо Мите обичаше виното, но преди да отпие от чашата, слагаше в нея кора от резенче лимон, която след изпиване на виното, загъваше в книжка и прибираше в джоба си за следващия път. В джобовете винаги носеше глава чесън лук и дребни бонбони или захарчета за децата. Беше се снабдил с Вечния календар, по който тълкуваше времето и събитията. Умря през 1960 г. на 80 години.

Сградите на Ютонкови продължават да се използват за същите нужди. Една от тях е бакалница на Александър Кралев. В нея дядо Санде продава конски подкови, клинци, кьосалеви опинци, тесли, бичкии и други неща необходими на селяните. Продава и т. наречените дребни „гробищарски бонбони“. Възпитан в християнските добродетели той беше изключително честен и трудолюбив човек. Много обичаше семейството си и животните, особено овцете. На 90 години косеше тревата по двора и все гледаше нещо да свърши-един от добрите стари хора, които времето бе изградило в труд и благочестие.

Механата на Анани Исачки се помещавала в собствения му дом, който е сд просторно помещение и отделна стая за гости, затова се помни като Исачки хан.

До Исачкия хан е бакалницата на Милен Златков. Той умира във войните, затова в бакалницата остава да работи баба Елена Миленова. хората я помнят като „Елена бакалката“. Жената събира смелост и с усърдие и постоянство успява да отгледа децата си.

Баба Елена беше една хубава българка, чието облекло неизменно беше саята.

От северната страна площадът се загражда с две механи и една бакалница. На ъгъла на улицата към училището и площада е механата на Димитър Маджов (Денгубата). Тя е една от старите механи и поради разположението има най-много посетители. Бакалницата е Васковият хан. Той бил собственост на църквата и го отдавали под наем. Следва механата на Васил Димитров Ширков (Коцкара). Сградата имаше южно изложение, а отпред се разполагаше голяма тераса (кьошка). Тук по чести посетители бяха „каймака“ на обществото. Освен виното и ракията се готвеха и пикантни мезета като се започне от агнешки дреболии „шерденчета“ на скара и се стигне до прясно уловена риба. На една от стените имаше окачена голяма картина, на която се вижда езеро, а на брега на езерото момченце, което пикае във водата. Под картината се мъдреше надпис: „Жабите пият вода, а юнаците вино“.

Тия, които не можеха да имат заведения по центъра се задоволяваха да си правят такива и по домовете. Бакалница имаха Димитър и Георги Еврейски, Харизан Главев. Продаваха същата стока, която се продаваше и в другите бакалници.

Дядо Мите Еврейски беше служил в санитарна част, затова разбираше да помогне при нужда. И той беше от тая галерия стари и добри хора, за които честната дума беше закон. За него човекът беше създаден от Бога да върши добро. По външност беше истински двойник на известния наш поет възрожденец Петко Р. Славейков. Така сме го запомнили.

БАКАЛИ

  1. Александър М. Кралев – починал 1982 г. на 96 г.
  2. Асен Ст. Стоев “ 1937 г. на 26 г.
  3. Владимир Ст. Ширков 1985 г. “ 78 г.
  4. Димитър Хр. Вучков 1969 г. “ 82 г.
  5. Димитър Ем. Еврейски 1967 г. “ 82 г.
  6. Георги Ем. Еврейски 1958 г. “ 70 г.
  7. Георги Хр. Голвучки 1963 г. “ 54 г.
  8. Аризан М. Главев 1960 г. “ 54 г.
  9. Елена Миленова 1961 г. “ 89 г.

10.Соте М. Мицов                         1938 г. “  70 г.

МЕХАНДЖИИ

  1. Стоянчо Тонков починал 1930 г. на 80 г.
  2. Христо В. Голвучки “ 1938 г. “  74 г.
  3. Стоил З. Владички “ 1957 г. “  67 г.
  4. Анани М. Исачки “ 1924 г. “  60 г.
  5. Димитър Ив. Младжов “ 1959 г. “  83 г.
  6. Васил Д. Ширков “ 1958 г. “  85 г.
  7. Милен К. Човански “ 1937 г. “  86 г.
  8. Владимир ДV Исуски “ 1958 г. “  71 г.

С течение на годините селото расте и някои многолюдни семейства са принудени да се делят и да построяват нови домове. това са семействата на Ширкови, Кральови, Свиленови, Атанасови, Мовански, Голвучки, Лулеви, Антови и др. Най-напред селото се разаширява на западната страна, после на север и на юг. През 1926 година е утвърден регулационният план на селото. Равнината, върху която е разположено, позволява да се прокарат прави улици и оформят хубави квартали. За обществените сгради е отредено място в центъра. Селото се електрифицира през 1938 г. Построяването на новото училище завършва през 1928 г. През 1938 година е завършена общината, а през 1946 година се освещава новата църква.

Advertisements