Землище

Землище село Долни Раковец

Землище село Долни Раковец

Долни Раковец е село в Западна България, намира в община Радомир, Област Перник. Отстои на 12 км югоизточно от Радомир, на 26 км южно от Перник и на 53 км в същата посока от столицата София. Съседни на Долни Раковец са селата: Червена могила (северно), Стефаново (североизточно), Друган (източно), Кондофрей (южно) и Бобораци (западно).

Село Долни Раковец принадлежи на историко-географската област Мраката. Разположено е почти в средата на Радомирското поле,в северозападното подножие на хълма Острица, при средна надморска височина от близо 640 м. То е от купния тип селища –събрано на едно място, като е застроено изцяло върху равен, хоризонтален терен. На около 1 км от него, южната част на селското землище се пресича от река Арката (Блато). Общата площ на землището на с. Долни Раковец е малко над 13 000 дка, която почти изцяло представлява обработваема земеделска земя, основно се отглеждат зърнени култури – пшеница, слънчоглед и царевица. Горски площи няма.

Землището на с. Долни Раковец се намира в централната част на Радомирското поле. На запад границата започва от Атанасови брестове, които се намират до пътя в с. Върба, загражда Тикови ниви, Ангелова и Пашева нива до Смилева бара. Оттук по барата на юг напуска съседното землище на с.Върба и навлиза в съседство в тези на селата Кошарите и Бобораци. Барата слиза до железопътната линия, минава през Герена и свършва до новия отводнителен канал. От отводнителния канал няма ясни очертания на двете землища, но видимо се стига до река Блато, известна на населението на с. Долни Раковец като Матица, поради мътните й води след поройните дъждове. По старото корито на реката, съседни землища са тези на с. Касилак и с. кондофрей. На изток е землището на с. Горни Раковец, което е ясно очертано от изтичащата откъм село Долни раковец река. В съседство със землището на с. Проваленица са Ненкови, Атанасови и други ниви, а непосредствено до Каменица са Ситнилски, Дуйови и други ниви. От Пенови ливади гранпицата върви по билото на Огоя като загражда Шаприни, Владички, Мицови, Бързачки ниви. После продължава над Пируганска бахча, Ширкова бахча, над Раински валог и се спуска в по тясна ивица към ровината от Тренчов валог. Тук се помнят Пашева нива и Ташова с двете големи диви круши. Ташовата нива е непосредствено до пътя за с. Върба. В тези си граници землището на с. Долни Раковец има 11 000 дк. земя, от които 9 000 дк. орна (по преброяването към 31.XII.1926 г.). По-известните местности са: Лаката – с ливадите източно от селото и на север сегашните ниви между с. Проваленица, Каменица, Барата. Още преди освобождението ни от турско робство и преди отвеждането на вода за Станилската воденица, водите от изворите на с. Проваленица образуват рекичка, която минава северно от с. Долни Раковец и се съединява с Барата. Барата е също с постоянно течаща вода. От топящите се дебели снегове по Голо бърдо и от „Манастира“ приижда допълнително вода. Напролет цялата местност е наводнена, а през лятото растат буйни треви. Едва след Освобождението земята западно от с. Долни Раковец до барата е разорана, затова и мястото се нарича „Орището“. Водите от барата изтичат на юг и преди ж.п. линията също наводняват терена. На една част има ливади с име на мястото „Горно ливаге“, а другата остава за пасище и заедно ползуване с името „Заедница“.

Землище на село Долни Раковец с гледка към Конявска планина

Землище на село Долни Раковец с гледка към Конявска планина

 

Местността „Могилите“ е между пътя за с. Бобораци, Барата, землището на с. Бобораци и на юг ливадите на с. Долни Раковец. Името носи от намиращите се в него девет могили. Една група от тях  е разположена във формата на буквата „Г“. В тази група има две от най-големите могили, а другите три са почти заравнени със земята. Останалата група от четири могили са безразборно пръснати в близост до отводнителния канал и също са направени със земята и едва забележими. До тях се намира мястото наречено „Чуряк“. Тук има отломки от керамични съдове, ломен камък и парчета тухли с полепнал по тях хорозан. Старите хора помнят и съществуването на основи от някогашни жилища. Това антично селище има връзка с останалите могили. Теренът не е изследван. Съществуват две версии за името „Чуряк“. Едната е, че по време на турското робство селището е опожарено и дълго е димяло (чурявило) и другата, (която е може би по -правдоподобна), че името на мястото няма нищо общо с името на селището. От много години тук пролет и есен поляната е осеяна с печурки. Познавачите им от селото идват да ги берат. Това находище на печурки, този „Печуряк“ с времето е загубил първата си сричка и от „Печуряк“ става „Чуряк“.

Цялата местност южно от с. Долни Раковец до р. Матицата чак на изток от границата със землището на с. Горни Раковец по спомените на дядо Лазар Петлев (поч. 1947 г. на 86. г.) реката от селото е минавала през Цветкова и Мицова махала и се е разливала под сегашната ж.п. линия. Това място се нарича „Разлив“. Пак по разказа на дядо Лазар по тръстиките са гнездели диви гъски и патици и през размножителния им период хората от селото събирали пълни кошници с яйца. Тръстиката е използвана и за укритие при турските набези. След като поробителите напуснали земите ни, районът под сегашната Ленена фабрика бил разпределен поравно между къщите (домакинствата) на 33 дела (толкова е било селото) по спомена на дядо Любко Искренов (поч. през 1955 г. на 99 г.) затова и мястото се нарича „Деловете“. Там, където дедите ни са определили средата на р. Матицата се нарича „Средореко“.

„Европейският бряст“ – това е целият район около някогашния вековен Еврейски бряст.

„Огоя“ – единственото възвишение в равното ни като тепсия поле. Тук пълнотата, напълнялата (угоена, огоена) земя е наречена „Огоя“. Най-хубавата част от нея е Раинският валог. От север, изток и запад мястото е защитено от ветровете. През пролетта въздухът ухае на овчарски босилек (мащерка), а храстите по ровината преливат от песента на славеите. В горния край на ровината е Широковият излак (бунар), а под бахчата на дядо Васил Раински е кладенецът. През зимата тук е пусто, тишината е смразяваща, както е смразяващ студът. Освободените от шумата дървета изглеждат като застинали великани. Голите им клони напомнят разпререни могъщи ръце и настръхнали кичури коса. Когато тук човек е сам и в тишината чува ритъма на сърцето си, неволно изпитва усещането, че тези чудовища бавно и неусетно се приближават към него и го обзема някакъв необясним страх. В такива моменти всички се връщаме към своето първично начало и разбираме колко нищожна част от природата сме ние. Когато се изкачим на по-високата част, пред нас се открива необятна гледка, в дъното на юг са величествените и вечно заснежени върхов4е на Рила.  На запад се проточва дългата снага на Коньовската планина. От нея допира си с хоризонта продължава Черна гора, а на север над оголеното чело на Голо бърдо наднича Витоша.

„Огоя“ се е разпуснала на юг в полето и челото й е удължено като нос. Районът около този „нос“ се нарича „Носаро“.

„Стублата“ или като се знае от долнораковци „Стубело“ е в най-западната част на землището. Името носи мястото от кладенеца, който е в ниска, издълбана част (тур. стубел). На стотина метра югозападно от кладенеца е имало антично селище. През 1941/42 г. дядо Ананко Козев се опитва да извади един камък, който винаги му е пречел, когато орял нивата с биволите си. Камъкът се оказва цяла двуметрова колона Колоната е в средата на помещение, иззидано от тухли, ломен камък и хорозан. В помещението са намерени голяма керамична бъчва с дъно колкото паница, в която е имало овъглено жито. Намерени са керамични съдове и малки керамични дискове с диаметър около 5 см. с дупка в средата. Предполага се, че те са служели за слагане на вретената. Вратата на помещението е от югозападната страна. Намерените предмети ни убеждават, че някогашните обитатели на Стубела са водили заседнал живот, отглеждали зърнени култури, а от вълната на овцете са изработвали прежди.

„Кеваница“, това е местността непосредствено южно от селото, заградена между сегашната ж.п. линия и реката. Тук някога на площ около 20 дк. било разположено антично селище. Разкрити са основни жилища, ломен камък, отломки от керамични съдове и бронзови монети. Произходът на името не е изяснен.

„Гърбежо“ – това е най-високата част (гърбава) на селската мера. В близост до мястото, където се копаеше жълтата пръст за мазане на къщите, са намерени отломки от керамични съдове с различна дебелина на стените, приличат на тези от „Чуряко“. по стените им с формата и големината на кокоше яйце. Същите са надупчени по тяхната дължина. Специалистите са на мнение, че това са тежести, които древните хора поставяли на риболовните си мрежи.

„Св. Спас“ – името показва, че тази местност е свързана с нещо свято. Според преданието, на човек от селото се е присънило да донесе камък от Станбул града ( друго предание гласи, че е Самоков), за да не бие полето градушка. Донесеният камък е бял, тежък около седем-осем кг. В полусверичната му част под формата на венец са гравирани нередени един до друг листя. Под тях или над тях има тънък заоблен каменен обръч. Белезите по камъка говорят, че той е част от колона на някогашно светилище. При донасянето, камъкът е оставен върху малка купчина камъни до една дива круша. Тъй като крушата е дива, предполага се, че тя не е посадена, а е саморасла. Ако се съди по възрастта на крушата, тя е виновна. Дървото отдавна е изсъхнало. По-късно камъкът е поставен на каменна фигура, дълга около два метра и висока един метър. Върху фигурата се поставя каменен кръст, докаран от каменоделна в гр. Кюстендил. През 1928 година се обособява парцел с пространство около 1.5 дк. От западната му страна се посаждат акациеви дървета, построява се паметник и бунар с голямо каменно корито. Средствата за паметника са дарение от Йордан Христов Пиругански. По това време свещеник е Димитър поп Миленов.