Занаяти

Освен това, че нашите хора веднъж стъпили на земята здраво, са я обработвали, по сръчните и събудени са се захващали да майсторят нещо. Майстор е ставал този, на когото наистина е „идвало отръки“. Имало е самоуци, а също и такива, които дълго време са чиракували при други майстори.

 

ШИВАЧИ

1.Иван Ст.Главев – починал 1982 г. на 75 г.

2.Борислав К. Колев –   “ 1975 г. “  52 г.

3.Кирил Ст. Гергов –    “ 1992 г. “  85 г.

4.Васил К. Човански –   “ 1980 г. “  55 г.

5.Кръстю Л. Комарски – “ 1970 г. “  75 г.

 

САЯДЖИИ

Единственият саяджия не само в селото, но и в цялата бивша Радомирска околия е бил Георги Петрунов Исуски („Саяджията“). Занаят учи в гр. Дупница, където дълго чиракува. Получавайки майсторско свидетелство той с много трудности купува шевна машина и се завръща в селото, за да работи занаята до края на живота си. Материалите за саите набавя от други градове. Сърми, конци, бикмета и гайтани си доставя от Габрово, а казмирения плат от Казанлък. Особено много труд и умение се влага при изработване на казмирените саи. Цели две седмици отиват само за пошиването им. Веднъж направени, те се превръщат в едно истинско произведение на изкуството. Жената, която е имала късмет да се сдобие с нея, ще я носи и запази за цял живот.

Дядо Георги саяджията умира през 1985 година на 84 г. Неговият род отстои далече назад във времето. Помни се от предаването някой Божан, който е дошел от Трънско. Същият не е имал деца, затова осиновил неговия слуга Стойне, който пък е дошел от Ракиловци. Стойне е имал четирима синове: Мито, Мано и Ризо.

Мито оставил трима синове – Яне, Лазо и Ненко. Синовете на Яне са Стоянчо, Киме, Манчо и Круме. Синовете на Лазо са Мите и Ладе. ненко има четирима синове: Борис, Христо, Петър, Никола.

Йоне също има трима сина: Спасе, Тоне и Богдан. Спасе не е оставил там наследници. На Тоне наследници са Йордан и Димитър, а на Богдан: Александър, Радоил, Евтим и Методи.

Мано е имал четирима сина: Митко, Начо, Петрун и Ризо. На митко синовете са Павел и Христо. На Начо синовете са: Никола, Михал, Евдоким, Георги, Йордан, Крум. Петрун има трима сина: Симеон, Драгомир и Георги. И на Ризо синовете са: Васил, Рангел и Заре. На Васил са Георги, а на Заре – Стоил и Круме.

 

КОЖУХАРИ

Известен беше дядо Никола Мицов. Сам щавеше овчите и агнешките кожи и сам правеше останалата им обработка. Ушитият от него кожух се белееше като сняг. Шиеше и малки кожухчета, наречени „дорамчета“ и закопчалките също се изработваха от кожа. Дядо Никола ушиваше и кожени капи, ушиване  и япанджаци (овчарски торби). това му беше занаятът на стареца, но първата му грижа беше земята и домашните животни. Разделя се със земния свят на 74 години през 1954 година. Името на рода води далеч някъде от Мицо Чуковски, родил се в с. Чуковец и дошел зет в селото. Починал на 80 години през 1898 г. Знае се, че е имал син Гено, който от своя страна имал двама синове, това са Йованчо и Минко.

На Йованчо синове са: Васил, Милен и Величко. Васил има двама синове Кирил и Димитър. Милен има Борис и Георги, а Величко има 6 дъщери и двама синове Георги и Стоил.

На Минко синове са: Гено и Соте. Гено има Андон и Никола, а на Никола са Боян, Кирил и Георги. На Соте е Георги, а на Георги – Иван и Любен.

Другият кожухар, за който ще напишем е дядо Александър Гълъбов. Неговият живот е изпълнен с превратности. Участва в Балканската и Междусъюзническата война. Прекарва две години като пленник в Гърция. Отношението към пленниците е било жестоко. Дядо Лесо е разказвал, че са им давали по една единствена бисквита на ден и тя е била развалена. Мнозина са свършвали от изтощение и глад. Тия, които са намерили сили в себе си и са се хранили с охлюви, змии, гущери, жаби, скакалци, са могли да оцелеят. Между тях е бил и дядо Лесо. Той имаше среден ръст и до края на живота запази войнишката си стойка. Овалното му младенческо лице излъчваше жизнерадост и предразполагаше към общуване. Беше духовит. когато се случваше да отиде при свой набор, пък и при по-млад, той прохождаше и в най-трудните моменти на боя. Веднъж попитал командира си дали му викат „Ура“, след като отстъпват, а командирът му отвърнал: Ще викате, откъде знае врагът, че отстъпваме. „Заедно с изживяните страдания на фронта, любознателният мъж се пристрастил и към два необичайни занаята – да бръсне и да вади зъби. В последния занаят го посвещава заболекарят на частта, в която служи.

В мирните години дядо Лесо работеше кротко и упорито земята от неговия баща. Когато му останеше време на празник или привечер, запретваше фута на клиентите – старци и ги бръснеше. Зъболечението при него беше прилагано в последната му фраза, изваждане, без упойка.  След като страдащият от зъб не е спал три нощи, ще се реши на тая стъпка. Ще го заболи, но после ще му съмне.

Както дядо Никола Мицов, така и дядо Лесо сам обработваше кожите. Шиеше кожуси. За себе си беше ушил един голям кожух, дълъг до петите. Когато го облечеше с осанката си и цялото великолепие изглеждаше знатен болярин. С голяма почит се отнасяше към Гергьовден – празника на Българската войска и Денят на освобождението от турско робство, 3-ти март. Тогава окачваше всичките си 12 ордена, между които няколко за храброст и излизаше на площада. „Първенците“ на селото го гледаха с насмешка и си мислеха „тоя има да дава!!! За отплата на всичко  и за непокорния му дух дядо Лесо беше малтретиран и унижаван. Умира през 1966 г на 85 години. В ковчега поставят ордените и зъболекарските му клещи. Отиде си, изпълнил дълга си към Отечество и семейство, които толкова много обичаше.

 

КОВАЧИ

Иван Владимиров Ситнилски беше единственият ковач в селото. Беше среден на ръст, с широки рамене, с къс и мускулест врат. Походката му наподобяваше борец от тежка категория, който току що е тръгнал да влезе в схватка. Беше с необикновена сила. Силата му раждаше и силният му характер. В характера му имаше нещо немско. Беше точен в работата, точен в приказките, точен в обноските. Изключително честен, веднъж спечелил го човек, можеше да разчита на него за цял живот.

Работилницата му беше в Исачкия хан, едно голямо помещение, от което отдавна се бе изпарила миризмата на вино и ракия и на тлъсти мезета. От тавана беше останал само гредореда, а по ъглите през зейналия плет се виждаше небето. От пърхането на кожения мех желязото ставаше алено, а звънът от чука и наковалнята отекваха към всички посоки на седлото. Тук се изковаваше всичко необходимо за стягането на една селска каруца. Клепаха се палешници, мотики, секири и други селскостопанско сечива.

Ковачът беше добър селянин. Целият имот обработваше сам със семейството си и здравите си биволи. През свободното си време обичаше да ходи на риболов с въдица. Въпреки необикновените му сили коварна болест го съсипа и той умря през 1964 година на 58 години.

 

БРЪСНАРИ

 

  1. Данаил Др.Попов починал 1987 г. на 84 г.
  2. Крум Г.Пиругански “    1982 г.     „88 г.
  3. Александър Т.Гълъбов “ 1966 г.     „85 г.
  4. Йордан Д. попов “ 1992 г.     “     67 г.

 

ОБУЩАРИ

  1. Саве В. Живачки починал 1979 г. на 72 г.
  2. Никола В. Петков “ 1986 г.     “ 53 г.
  3. Стилиян Попов

 

ТЕНЕКЕДЖИИ

 

Дядо Васил Начев Папарски (Папарката) беше тенекеджията на селото. Работилницата му беше в собствения му двор. Имаше какви ли не инструменти. Правеше печки, боколи, корита, мивки и какво ли не още, когато се налажеше ги и поправяше. Случеше ли се някой да занесе ламарина за направата на нещо, дядо Васил оставяше клиентът сам да почука по нея, ако той имаше желание за това, след което, като всички майстори огледаше няколкократно материала от всичките му страни. Обичаше направеното да измайстори по свой начин. Все търсеше нещо да  изобрети и ако можеше да направи това, което при друг не е било възможно да се направи. Интересуваше се от чудатостите в живота – от ннеобикновени хора, от необикновени събития в живота и природата. Беше по младежки общителен. Споделяше знанията си, стига ако човек желаеше да научи нещо. При него се обучиха млади хора, които станаха добри майстори. Умря през 1967 година на 91 години.

 

ВЪЖАРИ

Отдавнашното отглеждане на коноп и получаваните от него кълчища подтиква Борис Ст. Дуев да се захване с въжарството. Както всички занаяти и този е свързан с много труд и трудности. На специалния разбой се усукват здравите върви, от които се плетат въжетата необходими на селяните за връзване на колите натоварени със сено, слама, снопи и друго, що е дала земята. Изрботва ония здрави и големи чували, които може да съберат и до 150 кг. зърно и за да се вдигнат за каруцата от двамата силни мъже, в дъното на ъглите са общите дръжки. Изработва също така оглавници и зобници за коне и дисаги за сеитба на зърно. Умря през 1945 година на 45 години. Занаятът продължават неговите синове.

 

ДЪРВОДЕЛЦИ

 

  1. Борис М. Мицов починал 1975 г. на 79 г.
  2. Кирил Ив. Михайлов „1985 г. “     69 г.
  3. Георги Вл. Ситнилски „1971 г. “ 67 г.
  4. Кирил Ал. Георгиев „1993 г. “     79 г.
  5. Борис К. Гелев „1992 г. “     60 г.
  6. Йордан Вл. Исуски „1965 г. “     60 г.
  7. Асен С. Соколов „1992 г. “     69 г.

 

Дърводелците изработваха дограма и други домашни пособия. Повече работеха с материали на клиента. бяха приспособили работилнички по домовете си, с изключение на Георги Ситнилски, който имаше банцик. Само биченето на банцика беше наложително за грубата работа, всичко останало се работеше на ръка, най-вече рендосването. От по-старите майстори ще споменем дядо Борис Мицов. Той беше висок, слаб, но жилав старец. Гледайки го човек не можеше да се начуди откъде се вземаше тази сила в него. Под стряхата на надвисналите му вежди ни гледаха сините му почти сиви очи. В тях се четеше уравновесеност и човеколюбие. Говореше тихо и бавно, като по някакъв странен навик отвреме наверме посръбваше слюнката си. Неговата слабост в занаята бяха прозорците. по рамките им поставяше едни тънки ивици, които ги правеха неповторими, сякаш това беше неговият инициал. А когато някой му се похвалеше, че е измайсторил нещо дядо Боре му отвръщаше: „Ти си майстор, ама аз съм баш майастор“. И наистина беше майстор. Той беше свикнал със самотата – бабата му бе напуснала твърде рано земния свят. Беше свикнал с готвенето, най-много обичаше зрелия боб без запръжка. Умееше да го прави.

Георги Станилски – майстора пръв направи банзик, който отначало се придвижва на ръка, после с кон и накрая с двигател. Работилничката му е у дома, но когато се разраства работата наема помещението на Димитър Хр. Вучков. При него са работили Кирил Ив. Михайлов, Кирил Ал. Георгиев, Йордан Вл. Исуски и Асен С. Соколов.

КАЦАРИ

 

Кацар е Иван Евдокимов Еврейски. Неговият чичо го завежда през 1926 г. в гр. София и го дава чирак във военното училище. Като изучава занаята се връща на село и да си отваря работилничка. Майстори дървени каци и колелета за конски каруци и двуколки. Еврейският род се помни от Стоян и Еманоил. Стоян не е имал деца и затова е прибрал Яне. Яне има трима синове. Това са Евдоким, Георги и Йордан. От своя страна Евдоким има Кирил, Иван, Славчо. Иван има Георги.

На Георги синове са Крум, Васил, Кирил и Иван.

На Йордан синове са Любчо, Петър, Васил, Асен и Лазар.

Еманоил е дошъл от с. Касилак. Негови синове са Димитър, Георги и Никола. Никола няма деца. На Димитър са Стоил, Първан, Васил и Владимир, а на Георги-Кирил.

 

МАЙСТОРИ СТРОИТЕЛИ

 

  1. Лазар Н. Петлев починал 1947 г. на 86 г.
  2. Стоил Н. Свиленов “ 1977 г.“    61 г.
  3. Симеон Ан. Козев “ 1993 г.“    85 г.
  4. Васил Хр. Вучков “ “     1985 г.“    73 г.
  5. Димитър В. Мицов
  6. Васил П. Исуски

Един от първите майстори, когато се строят паянтовите къщи е дядо Лазар Петлев. Освен дървенията по къщите той изработва вратите и прозорците, майстори цялата покъщнина като се започне от разбоя и се стигне до хурката. Той говореше натъртено, но не беше злоблив. Отличаваше се с голямо човеколюбие и мъдрост. С часове можеше да разказва притчи, легенди и народни умотворения. Къде ги беше научил и какво беше прибавил от себе си, така и не разбрахме. Останала ни е една негова духовита наздравица предадена ни от неговите внуци. Предлагаме ви я за ваше удоволствие:

Люта ракия,

Страшна гидия,

Човек се лаже,

Докат се смаже.

Идного оставя,

Другиго залавя.

Пияна глава,

Бог да не дава.

Пияна душа,

Бога не слуша.

Кой нощ ракия пие,

Без време у гроба спие,

Татко ми ти кръст,

До малко пръст!

 

Родът на дядо Лазар се помни и откъм дядо Стефан. Същият е имал трима синове: пено, Тоне и Божко. Петлевият род се движи по линията на Тоне, който е имал четирима сина – СТефан, Лазар, Яне и Атанас. Атанас не е оставил наследници. На Яне синове са Стоян, Кирил и Атанас

На Лазар синове са Михаил и Еленко, а дъщеря Катинка, която има синове Кирил, Лазар и Васил. На Еленко е Стефан.

На Стефан са Иван и Младенка. Младенка има Зафир, Данаил и Петър. На Иван са Георги и Петър. Георги има Асен и Любчо. На Петър са Васил, Кирил и Иван.

Майсторите от по-новото ни време са с по-големи познания в занаята си. Навсякъде в работата ги придружава отвеса и нивелира. Те зидат комини и разчитат сложни строителни планове. Освен зидането за изработване кофража на стълбища и тераси, също се изисква голям майсторлък и отговорност. Измазването на къщите отвън и отвътре, също е майсторска работа.

 

КАСАПИ

  1. Янаки Ст. Лулев починал 1966 г. на 72 г.
  2. Сергил Ан. Пенов “ 1977  76 г.
  3. Борис Ст. лулев “ 1978 г.     80 г.
  4. Лазар Д. Ширков “ 1987 г.     80 г.
  5. Петър Т. Атанасов “ 1982 г.     79 г.
  6. Петър Др. Попов “ 1969 г.     69 г.
  7. Лазар Ал. Кралев “ 1977 г.     69 г.
  8. Димитър Г. Шарпин “ 1986 г.     87 г.

 

Касаплъкът е занаят, с който повече се улужва на хората, отколкото да се печели. Всички са били свързани със земята си и основния си поминък са добивали от нея. Единствено дядо Янаки превръща касаплъка в търговия като купува стока, след което продава месо, койма, кожи. Търгуваше и с живи животни като коне, биволи, крави. Изкарваше и вагони с дини и грозде. Семейството му беше бедно. Умееше да върти търговията и се замогна.

 

МУЗИКАНТИ

  1. Асен Ст. Стоев починал 1937 г. на 29 г. свирел на цигулка.
  2. Васил Ст. Стоев “ 1988 г.     „68 г.            „цигулка
  3. Лазар Ст. Човански “ 1944 г.     „39 г.      „цигулка
  4. Димитър П. Шаприн “ 1983 г.     „78 г.      „тъпан
  5. Владимир М. Гелев “ 1962 г.     „77 г.      „кемане
  6. Райна Шаприна “ 1965 г.     „80 г.      „хармоника
  7. Петър Др. Попов “ 1969 г.     „69 г.      „кемане

Голям оркестър за времето си правят Асен Стоев, Лазар Човански и Димитър Шаприн. Канени са на сватби в селото, също така и от други села. Към тях се е присъединила и баба Райна Шаприна. С хармониката си тя свирела повече самостоятелно. когато на Тиковото селище момитне от тази махала отивали за вода, те играели хоро по нейната свирка. Тя не се разделя с хармониката до края на живота си. Нейните близки и днес пазят хармониката като скъпа семейна реликва.

Дядо Ладе Гелов е от по-старото поколение. Той пее сватбите и заедно с кеменето си реди маркови и други юнашки песни, които често пъти просълзяват старите люде, за да може в такива мигове да произнесат „Било е…“

Петър Др. Попов също свири на кемане и е канен на сватби. Придружава го неговата съпруга баба Йорка. тя беше изключителна българка с непреходна хубост. Хубостта й беше преминала през вековете, за да се прероди в нейната плът. Взаимна любов и всеотдайност свързваха мъжа и жената. Дядо Пешо благоговееше пред нея като към най-голямата святост. За него тя беше най-скъпото съкровище, най-големият дар, който някога животът му беше дарил. В тяхното семейно огнище винаги имаше топлинка. ще ви предложим една от многото песни пята от баба Йорка.