Животновъдство

Животните са и другар, и помощник, и препитание за селянина. Нашите родители, деди и прадеди, са използвали по най-благоразумен начин богатството на нашата земя. Тя е огрята от слънце, напоена е и с вода. Ливадите дават сено, дават и паша за животните. През най-добрите години от преломната 1956 година в селото се отглеждат до 3 600 бр. овце, до 300 бр. биволи, до 200 бр. коне. Отглеждат се коне само за вършитба, наречени „пашитни“. Отглеждат се и по 200-300 бр. свине, които се изкарват на паша. Кравите също са около 300 бр. Свинете отначало са събирани за паша зад старото училище в училищния двор, а по-късно между Колевото селище и Лукове. Имало е за тях селски пастир. На Тиковото селище отделно се събират кравите, отделно биволите, отделно конете. И за тях е имало отделно пастири. Най-дълго пастир на селските говеда беше дядо Заре Исуски, цели 25 години. Той беше висок и жилав старец. Кълчищената му кошуля бе подгоряла от дъждовете и горещото слънце, както и измъченото му сиромашко лице. В голямата кал по онова време ходеше бос със запретнати на изкърпените си панталони крачоли. Късата му бяла брада изразяваше и мъдрост, и примирение със съдбата. Дядо Заре живя 93 години като истински праведник.

Пашата за овцете беше по-трудна. До обяд, докато се вдигнат росата и сланите те бяха изкарвани на високото, по Огоя. Старите хора не разрешаваха да се пасат по Герените, за да не се изметилявят. Най-много овце в селото до 30-40 бр. са имали Колеви, Кральови, Гергови, Бързачки, Свиленови, Дуьови, Атанасови и др. Понякога двама стопани наемат заедно овчарчетата. Те започват от Гергьовден и завършват до Димитровден. Накрая получават според уговорката нови опинци и нови балени дрехи. Ако някой от стопаните има нужда и за през зимата, оставя овчарчето да храни, пои и чисти на добитъка. Тогава то ще се нарече не овчар, а „Момък“. В голямата жега овцете пладнуват и се докарват за презимуване.

При докарването по пътя се вдигат облаци прах и това измъчва животните. Някои стопани ги пладнуват на полето, където имат изградени егреци и там се прибира млякото. Такъв беше егрекът на дядо Стоил Георгиев. Той се намираше в местността „Стубела“, където има и кладенец с вода. Егрекът имаше две помещения, едното за овцете, а другото беше стаичка, където прекарваха дядо Стоилб и баба Мария. Водата беше голямо благо, затова я използваха за поливане на зеленчуковата градина, чесъна и бостана. По-голямата част от имота на стареца беше на това място. Тук се добиваше и сеното за добитъка. А узрееха ли пъпешите, сладката им миризма се усещаше отдалеч. Имаше едни така наречени „Коравци“, които при узряването се напукваха. Водата беше хубава за пиене, чиста и студена. Тук идваха да пълнят стомните си жътварите от цялата околност, а когато се зададеше облак идваха да се подслонят. Според дядо Стоил водата миришела на сняг и колкого повече бил снегът на Витоша, толкова щяло да има и повече вода. Цялото домачадие на дядо Стоила беше впрегнато в обработването на земята, тримата му синове, снахи, внуци. Те идваха тук отрано с впрегнатия в каруцата бял кон „Белчо“ и чак на сумрак се прибираха, за да дойдат на другия ден пак отново. И така всеки ден с неимоверен и благодатен труд. Синовете се замогнаха, издигнаха къщи, отгледаха децата си.

Дядо Стоил беше спокоен човек. И през лятото носеше кожуха си като го обрлъщаше с вълната на външната страна. Където и полегнеше върху подгорялата трева на топлата лятна земя, веднага го обземаше дрямка. При него идваха и някакви непознати хора. Той им копуваше цигари, услугваше им с каквото може. по-късно се разбра, че това са били партизани. Някои от тях станаха кметове, други „големци“. Не го забравяха, пишеха му благодарствени писма. Дядо Стоил бил едва на 7 години, когато руските войници го държали на колене и му давали войнишка чорба. У него бешеи останал драг спомен за дядо Ивана, за това често говореше, че когато дойдел „щял да му донесе „гуменяци“ – за това си мечтаел човекът. За нещастие мечтата му не се сбъднала.

През 1948 година злосторници опожариха егрека. Беше останала само опушена от пламъците северна каменна стена, която натъжено гледаше нанесената рана от човешкото безумие.

Егрекът на дядо Стоил Гергов не беше единствен. В източната част на Огоя, в една малка падинка, защитена от лютите ветрове, беше съградил егрека си дядо Милан Бързачки. Песъкливите огойски плочи се оплитаха в яки зидове. И тук имаше помещение за овцете и стаичка за живеене. Пред овчарника беше оградено със зид, та да излизат овцете и да се разхождат. На дядо Милан също помагаха децата му. Грижата му беше не само за овцете, но и за лозето и овощната градина. Лозето беше на две ниви около един декар. Беше засадил памид и по някой и друг корен, узрял плодът миришеше на тямян, затова го наричаха Тамянка“. Памидът ставаше едър, а припекът го пълнеше със захар. От него дядо Милан правеше сладко вино, от което си пийваха децата и жените. Овощната му градина беше около 6 декара, засадена с кюстендилска синя слива. Месестата част на узрелите плодове ставаше жълта, а от разчупената слива пръстите на ръката полепваха от захар. От тях старият сушеше за ошав и изваряваше люта ракия. В свободното време, когато се пристрастяваше към чашата, дядо Милан я напълваше с вино, поставяше я върху главата си и играеше хора. В едно такова сладко опиянение той каза: „Аз съм наредил децата си“.

Бързачкият род се помни от някой Димитрия. Той има двама синове – Заре и Георе. Внуци от страна на Заре са Милан, Илия, Евтим. Синове на дядо Милан са Димитър, Кирил и Васил. син на дядо Евтим е Стоянчо. От страна на дядо Георе внуци са: Игнат, Тасе, Доче, Васил, Стоил, Тодор. Синове на Игнат са Боян, Иван, Борис. Синове на Доче са Митко, Иван, Момчил. син на Васил е Георги. син на Стоил е Саве и син на Тодор Крум и Йордан. Хубавата дъщеря на дядо Игнат умира едва навършила 18 години. Една злочеста любов прегражда пътя на мечтите й. Младото й сърце е съкрушено, страданието я приковава на легло. Тя никога няма да бъде с човека,у който толкова много обича. Спасовден е. На Св. Спас от окачените над огъня котли се разнася миризма на спасовденска чорба. Циганите надуват свирки, а на хорото са се хванали моми и ергени. на хорото е момъкът, за който Никулина бе мечтала. От селото долита тъжен и отмерен звън на селската камбана. Потънали в ридания близки и дружки съпровождат момичето в последния му път. Любов и омраза, порок и добродетел са вплетени в едно…Годината е 1937.

Пак на Южния склон на Огоя е съградил своя егрек дядо Гьоне Шаприн. В по-далечно време е бил някъде около СВ Спас и егрека на дядо Йованчо Атанасов. тия, които не са имали егреци са изкарвали овцете „но леси“. лесите се разполагат на нивите за наторяване. Овцете се заграждат с дървени рамки, наречени „пердета“ и се закрепят на забити дървени колове и се прикачат с железни или дървени обръчи, наречени „гражви“. коловете се набиват с голям дървен чук, направен от цяло трупче и забита в него дървена дръжка. нарича се „Май“, от замахване, маане, удряне. Колибата, в която спи овчарят е покрита с рогоза, вътре са кълчищените черги и възглавница. За удобство някои поставят колибата на колела за по-лесно придвижване от една нива на друга.

Неизменен и верен другар на овчаря е овчарското куче. понякога се водят по две и три кучета. Овчарят им поставят желязна гривна на шията с остри бодли, за да неги давят вълците. Но истинска радост за овчаря е тогава, когато неговото куче надвие чуждото куче. Овчарчето, въпреки забраната ще намери начин да сипе на кучетата си от овчето мляко. Задължение е на овчарчето да стане рано, да издои4 овцете във ведрото, та като дойде стопанката с бокола да е готово. за млякото на лесите жените и момите ходеха още на ръзсъмване. Черният път за с. Върба до Огоя често от двете страни се заграждаше с високо избуяла ръж. Безброюй пътпадъци пееха в сутрешния хлад. Беше мирно време…Вечер овчарчетата лягаха уморени в колибите си. Отвън на верен страж лежаха кучетата. Ако някой можеше да се реши на нещо, то беше да открадне някой звънец и клапашка. Страхът идваше от друго. На мръкване, когато повее вечерния хлад, заедно с песента на щурците ще се чуе гласа на Чурулийката. След като се чуе три пъти „Чурули, чурули, чурули“, то последният акорд от песента ще завърши с един истеричен писък и сподавено хъркане. Дали птицата е изпаднала в любовен екстаз, или в „нервен“ пристъп, това не знаем. Овчарчето не знае това птица ли е, животно ли е, то е нещото, което може да влезе в колибата му, откъдето си поиска, то е невидимо, за да го стисне за гушата и изпие кръвта.

На малцина се е отдавало да видят тази птица. Тя има големината на яребица, оперението й е бежово, както на женската фазанка, краката и шията са дълги като на бекас, главата е заоблена и прилича на соколо мишелов, а човката – къса и права. Не издава характерната миризма, както птиците, които са обект на лов, затова и кучетата не я откриват. Птицата бяга с изнесено тяло напред, шията е удължена хоризонтално на тялото, човката също е издадена напред. Скоростта на бягането е зашеметяваща. Принудена да хвръкне, Чурулийката лети неловко и се старае да се приземи, за да се укрие в изгорябата трева, или отдалечи с бягане от мястото. За последен път е видяна през 1980 г. Не е обект за лов, но изменилите се условия на живот доведе до нейното изчезване.

Овцете се отглеждат не само за вълна и мляко, но и за агнета. Агнетата на овцете-майки, които имат бяла и мека вълна и дават хубаво мляко се оставят за подмладяване на стадото. Към тях също имат дълга опашка. Останалите за продажба агнета се подхранват с царевично брашно, та като дойде търговецът да даде добра пара.

Advertisements