Долнораковски диалект

ЕЗИКЪТ НА НАШИТЕ ДЕДИ

Езикът на нашите деди съдържа особеностите на западните говори на българския език. Той е точен, образен и мелодичен. Формира се с назоваването на облеклото, на предметите, които се ползват в ежедневието, на птиците и животните, на целия природен мир, който заобикаля хората. Птиците се отличават със своята песен: кукувица, гугутка, пътпъдък, папуняк. Последното наименовение при нас е пупуньок. Най-правдоподобно би трябвало да бъде папуняк. Същото се отнася и за гаргата, която не грачи, а чака, затова нашите прадеди са я нарекли чавка. Любопитно звучи първоначалното име на кълвача, то е „клюви дърво“. Ориентирането в пространството също е отразено по подходящ начин. Това, което стои отгоре ще се нарече капак. С корена на тази дума започва съществителното „капка“, капката капе. Тя пада долу и чука, и се превръща в „капчук“ – един бисер в езика ни. Капакът довежда и до името „Капа“, тя стои отгоре, похлупва. Незаслужено е заменена с френската дума „шапо“ – шапка. когато става дума за нещо, което се намира под нас, то коренът на думата е „под“-поднос, постеля, подница, подлост, подножки, постиляци и т.н. Един от предметите, с които се служи в ежедневието, това е кошницата. В съзнанието възниква асоциацията за нещо плетено и оттук „кош“, „кошара“, „кош“ (хамбар), кошерище. Но това плетене на коша, тази плетеница ни отвежда и до гръдния ни кош. Облеклото, с което ще го покрием е наречено „кошуля“, това с което ще бъде облечена друга част от тялото ще се нарече „гащи“ (газщи). Във връзка с движението на краката, местенето им, това което ги покрива е наречено „местове“ или „Терлици“ (терене, ходене). Ремъчките, с които са завързани опинците към нозете ще се наричат „ножички“ (нозжички). Метлата, която е всекидневен п омощник на домакинята е получила името от движението „меткането“. Метлата не само мете, но и „омита“, „умита“. Оттук и „умит“ – парцалът, завързан на прът за омитане на фурната. Дървото, с което се набутва сламата, за да угори фурната ще се нарече „горач“. Това са само една нищожна част от ползуваните думи, която непоколебимо ни убеждава колко самороден и оригинален е нашият език. По един естествен път и усет за звучност всяка дума е подредена по един феноменален начин от гласни и съгласни, за да бъде тя разделена на звучни срички. Ако в поетичната реч се търси изкуствено подреждане на еднаквите срички в края на думите, за да се получи рима, то в много случаи има римуване на самата дума (саморимуване). Думите „мама“, „баба“, „тата“ и др. са прекрасен пример за това. Но за да се приближим до „цивилизацията“ ние ще ги модерниззираме с „майка“, „татко“ и т.н. Въпреки незавидната ни историческа съдба, нашите праотци са се оказали изключително жилави и устойчиви, защото това не е консерватизъм, а самосъхранение. Имаме запазени изрази от дълбока древност. Ето и един пример. Когато разговарят две жени по повод на казаната шега от едната, другата ще я стрелне с ръка и ще произнесе: „Убил те Марен“. В този отговор няма злоба, въпреки, че „Марен“ е древен бог на смъртта. Устойчивостта е запазена и до днес. С употребата на старобългарското местоимение „Я“, вместо „Аз“, „Он“, вместо „Той“, „Она“, вместо „Тя4, „Они“, вместо „Те“.

За благозвучие, за по-лесно и бързо изразяване на хрумналата мисъл, се прибягва до съкращаване на дадена дума и отбягване на някои съгласни букви. Такъв е примерът с ползването на глагола „ида“ в бъдеще време. От „Аз ще ида“, се преминава през „Я че идем“, „Я ч’идем“ и накрая „Ч’им“. Граматически изказът е неправилен, първо лице множествено число на глагола е ползвано като първо лице единствено число. Но това е само формалната, видимата страна. Нека вникнем по-дълбоко в нещата. От личното местоимение „Аз“ е изхвърлена, или по-скоро прибавена съгласната „З“. Въпреки, че „Я“ е съставена от „ЙА“, това са две гласни букви, които звучат като една. При употребата на „ОН“ я няма твърдата съгласна „Т“ от „Той“. Произнася се с широко отворена уста. И когато разговарят двама и единият каже: Там нещо пуши! – другият ще отговори: „Ч’им да видим“.

С този анализ правим само една историческа справка, а не насъщна препоръка. По-долу ще посочим и някои думи с противоположно значение, които не са измислени в някоя канцелария, или извадени от компютър. В тях е изразена диалектиката на живота, единството на противоположностите, без които е невъзможно развитието. Природата, материалният свят са вечни, те съдържат тези противоположности, които се намират във вечно, безкрайно взаимно отричане, борба, противопоставяне, които преминават от едно състояние в друго, променят се, редуват се, чрез което животът и природата се развиват. Животът и смъртта вечно ще се редуват и противопоставят. По същия начин безкрайно и вечно ще се борят и редуват останалите противоположности в живота и природата.

Смърт – Живот

Черно – Бяло

Мрак – Светлина

Омраза – Обич

Грозен – Красив

Мръсно – Чисто

Трудно – Лесно

Буквата „Р“ в думите от лявата страна е тази, която показва по един категоричен начин водораздела между стоящите срещу тях други думи.

Езикът на населението на Долни Раковец съдържа особеностите на западните говори в български език, най-важни от които са:

  1. Окончанието – им, ем в 1 лице единствено число на глаголите, например:

„я носим“, вм. „аз нося“

„Я ти казуем“, вм. „аз ти казвам“

  1. Частицата „че“ в бъдеще време, вместо „ще“: „че косим“, вм. „ще кося“, „че ядем“, вм. „ще ям“
  2. Твърдо произношение на съгласните и отворени гласни.
  3. Редукция – „-ръ-„, вм. „-ър-„:

„твръд“, вм. „твърд“

„бръзо“, вм. „бързо“

„гръб“, вм. „гърб“

„връх“, вм. „върх“

„сръп“, вм. „сърп“

„дълги“, вм. „длъги“

посочените особености се смятат за отклонение от книжовния български език, но тук бихме искали да отбележим едно голямо достойнство на езика ни, а именно това, че в него добре са запазени старобългарски думи и изрази. разбира се, в един такъв труд не може да се развие подобна тема, тъй като тя е предмет на специална, сериозна езикова разработка. Ние ще се ограничим само с отделни думи и изрази, които са дошли от старобългарския език и са запазени до днес.

Ето примерите:

гумно, гной (в значението  тор), гад (животно), гора (планина, горна част), дръжа (владея, притежавам), отгоре, дене (къде да се дене), зидам (здание), имане (имот), ждребе, жвакам, желка (костенурка), каба (слаб, неизпечен), варкам, врачувам, врачка, ветрище, унетре (внетре), кадя, кадило, излак (извор, излиза вода), кълна, колено (колено, род), кош, кръщене, к вечеру, лакот, лов, лъщи, леторасъл, межда, мръкне, мито (награда, подкуп), невеста (годеница, младоженка), обайвамч (омагьосвам, обител (манастир, подслон), образ (фигура, форма), образье (бузи) оброк (заплащане, възнаграждение), оцутра, община (нещо общо), огън (топлина, висока температура) в израза: „детето има огън“ т.е. (висока температура), одър, опако, наопако, орало, рало, остен, отроче (дете), пищялкя, погански (нехристиянски, мръсен, нечестив), да проводя (да придружа някого), свирец, село (нива, поле, земеделлие), слан (солен), неслан (безсолен), сланина (мочурище), студенец (кладенец), юзда, челяд (семейство), чревье (обувки), чедо, шарка, шарен (боя, боядисан, обаагрен), локот, лакет, лът (силен, страшен), мил, милостив, мънисто, мор (смърт, бедствие).

От старобългарски език са се запазили падежните форми на местоименията:

нему, мене, нам, кому и други.

Запазени са изразите с характерните ударения, така както са се произнасяли в старобългарски език:

от дома, наокол, сос раце, без раце, у раце, на сръце, направо, отмах, по глава, през глава и други.

Употребяват се остътъци от падежни форми в личните имена:

Вземах от Ивана, получих от Стояна, бях у Георгия, у Йордана и други.

Окончанието „те“ в личните имена: у Петрете, у Митете, от Митете, от Йовете, С Васете, С Гошете, също е остатък от падежни форми.

Така, че езикът на населението в Долни Раковец днес е езикът на неговите деди.

ВИЖТЕ СЪЩО ДОЛНОРАКОВСКИ РЕЧНИК

Advertisements